„Да лайкнеш или да не лайкнеш? Това е въпросът.“
У.Шекспир (из съвременен прочит на класически цитати)
Живеем във време на глобална дигитализация, изключително активно в използването на социалните мрежи, в което цари „културата“ на лайковете. Броят на харесванията и последователите са се превърнали в основната и най-ценна мерителна единица за успех. Лайковете се превърнаха в конкурс за популярност, а някои специалисти ги определят като сериозна зависимост, сравнявайки ги с въздействието на наркотици. Изследвания през последните години показват, че човек, когато публикува в социалните мрежи и види натрупването на лайкове, това поражда у него приятно чувство на удовлетвореност, като постепенно създава зависимост от това чувство.
Знайни и незнайни, кадърни и бездарни актриси, модели и певици се надпреварват за броя на лайкове и последователи в профилите си в социалните мрежи, като най-модерният метод за набиране на популярност в момента е „Giveaway“ – чрез възможността да спечелиш нещо, последваш или харесваш профил или страница. Трупането на лайкове е свързано с придобиването на изключително самочувствие в социалните мрежи, както и извън тях. Подобно на „жълтите“ медии, в социалните мрежи най-много се „харчат“ публикации, които не са най-качествените, нито пък най-стойностните.
Как се чувства творецът в тази среда, създаваща фалшиви авторитети само с едно натискане на лайк-бутона? Как да разбере, защо „синият“ палец се е превърнал в основен показател до колко си успял?
Стойностните писатели и поети не търсят точно този тип одобрение на работата си, не се опияняват от количеството лайкове в социалните мрежи, а разчитат на интимното общуване с читателите на книгите си. Истинските художници не се вълнуват от броя на харесванията на техните картини. Те рисуват импулсивно и с изключителна емоционалност, като на празното платно изливат всичките си чувства, болка, страст и в повечето случаи изобщо не се интересуват от мнението на хората. За тях е важно да имат възможност да рисуват, а после се разделят с творбата си, като се надяват да бъде поставена в подходящата среда, за да продължи да „живее“.
Ние като архитекти, с допирателни до изкуството, свързваме лайковете в социалните мрежи като един вид ласкателство. Няма лошо да те харесват, но манията за трупане на лайкове крие сериозен риск, защото в опиянението си, че си най-харесван и успешен в социалните мрежи губиш реална представа кой си и какво правиш. Ласкателите, чрез „синия“ палец ти създават измамно чувство за успех и самочувствие, в повечето случаи без покритие. Това, че си харесван не означава, че си най-добър и не ти носи особени дивиденти. За нас най-важно в работата ни е да реализираме проектите си, което е възможно единствено и само с реални клиенти, които имат търпението и волята да извървят дългия процес от началото на проекта до крайната му реализация, заредени с положителна емоция.
Това не само ни носи огромно удовлетворение, но ни дава и възможността да покажем кои сме и какво можем да правим, не чрез набиране на популярност чрез лайк-културата, а чрез нашия упорит труд и умения. Да, социалните мрежи дават възможност на всеки творец да се изяви и да намери публика, но те не трябва да бъдат приоритет, защото ставаш зависим и мислиш само как да се харесаш повече и да получиш по-голямо внимание, отдалечавайки се от същностното си призвание.
По отношение на изкуството оценката чрез лайка стана по-важна от всичко. Творците, свободни от ограниченията на задължително обожание и ласкателство в социалните мрежи, се смятат за останки от миналото, защото са „лишени“ от възможността да видят реакцията на почитателите си, изразяваща се по настоящем чрез емотикони и „сини“ палчета. А, дали количеството им е знак на качество на творбите?! Живеем във време, в което хора и групи от социалните мрежи приемат и отхвърлят личности, творби, изяви, вдигайки надменно „синия“ палец, който ми напомня за палеца на императора във филма „Гладиаторът“ на режисьора Ридли Скот, където с огромно и цинично удоволствие Хоакин Финикс си играе със своя палец, решавайки човешки съдби, а именно кой да живее и кой не.