В края на миналата седмица се проведоха парламентарни избори в Р България. Това предизвика сериозни дебати в публичното пространство, поставяйки на дневен ред огромното влияние на „чалгата“ върху избирателя и обществото.
Далеч съм от това, да коментирам изборните резултати, както и да намесвам архитектурата в политиката, но ще използвам възникналите дебати, за да обърна внимание на една друга, но не по-малко важна тема за обществото, а именно влиянието на „чалгата“ върху архитектурата.
Етимологията на термина „чалга“ идва от турската дума Galgi, която означава музикален инструмент или свирня, музика, а чалгаджия (тур. Calgici) – свирач, музикант. В епохата на Българското възраждане под „чалгаджии“ се разбирали инструментални групи – свирачи със смесен етнически състав, изпълнявали тогавашната популярна музика. В последните десетилетия се възроди „чалгата“ под формата на певици и оркестри, забавляващи хората на семейни празници, на годишнини, на сватби и т.н., изпълнявайки музика „за маса“, лесно смилаема, достъпна за всеки, подбуждаща към ритмично тактуване, „щракане“ с пръсти и танцуване. „Panem e circenses“ ( „Хляб и зрелища“) е употребена за първи път от древноримският поет-сатирик Ювенал, описвайки с едно изречение нравите на римското общество по онова време, когато народът искал само храна и развлечения. И ако „свирнята“ на маса има кратковременно влияние върху забавляващите се и се забравя на другия ден, то в сферата на изкуството, архитектурата и културата нещата не стоят така. В българската публична реч през последните години неслучайно се срещат идиомите чалга изкуство, чалга литература, чалга наука, чалга история, чалга култура, чалга архитектура… Пренасянето на „чалгата“ от масата в кръчмата върху цялостното ни поведение и манталитет има пагубно влияние върху нашето развитие като общество, върху културата ни, върху архитектурата, която ще оставим на поколенията след себе си. За добро или лошо, именно архитектурата остава дълготрайни следи в човешката история. Преди стотици години императори, крале, царе, влиятелни и богати хора, за своето време са искали да построят нещо значимо и стойностно, което ще остане дълго след тях във времето. Наемали са инженери, архитекти, скулптори, които да ги увековечат и прославят. Архитектурата винаги е била символ на човешкия прогрес и възможности, свидетелстваща за напредъка на времето, във което е била създавана. И дори да не е била приемана положително от съвременниците си, то във времето е била оценявана стойността й от идните поколения. Както например се случва с уникалното творение на Густав Айфел, а именно Айфеловата кула, замислена като символ на прогрес във Франция, която в началото е трудно възприета от всички французи, но остава в историята не само като един от символите на Париж, а и като велик инженерен напредък. Разхождайки се по улиците на Рим, „Вечният град“, човек остава с усещането за преминаване от една историческа епоха, през друга, от древен Рим, през средновековен, от Ренесанса, през Барока и до днешни дни с новите, съвременни сгради. Именно архитектурата е вечна и остава десетки, стотици години, след създаването си. За голямо съжаление в България малко хора си дават сметка за това. „Чалгата“ не е подминала и архитектурата. Узурпирането на архитектурното изкуство е процес, който наблюдаваме от доста време. Инвеститори и архитекти се надпреварват кой да построи и проектира по-кичозна и натруфена сграда, тотално изключваща средата около нея, с една единствена цел – повече продажби. Архитектурната „чалга“ създава сгради и комплекси от безвкусно съчетани архитектурни стилове до тотално неадекватна функционалност и самоцелно използвани елементи. И ако при сградите има все пак някаква, дори и малка пестеливост, то при частните еднофамилни къщи неконтролируемото смесване на различни детайли и елементи преминава всякакви граници, което води единствено до получаването на нов тип хармония, която няма устойчив ефект във времето. Смесването на стилове изисква изключителни умения и високо ниво на професионализъм, както в архитектурата, така и в музиката. Великите музиканти и известните диджеи си позволяват да смесват различни музикални произведения, истинските шеф готвачи правят експерименти, съчетавайки странни вкусове и продукти, както и добрите архитекти умело си служат с нови форми и похвати, и създават истинска хармония.
Знайни и незнайни, малки и големи инвеститори се надпреварват в използваните облицовки, балюстради, капители, медни покриви, кули и причудливи фасади. В интериора прелива от фрески по таваните, елементи на известни дизайнери в плочки и мебели, независимо дали са оригинални или „ментета“, аквариуми с гигантски размери, пълни с екзотични риби, а понякога и омари, пискюли на пердета и килими от коприна… Количествата камък оникс и кристали в полилея се превръщат в единствената оценка за значимост и стойност. Но, ако интериора е нещо преходно и подлижи на промяна, то сградите остават да „живеят“ дълго след нас. „Чалгата“ в архитектурата не се различава особено от тази в музиката, като се базира основно върху израза „Който плаща, той поръчва музиката“. На проектантите им се налага да правят редица компромиси и да угаждат на клиента, потискайки всички свои морални убеждения, естетически възгледи и професионални умения. В България има изключително много примери за сгради и пространства, в които се вижда безпомощната намеса на клиента в архитектурната професия, за което и ние, като архитекти носим вина и отговорност за несполучливото и посредствено проектиране. Ние, като хора на изкуството, разбиращи от професията си трябва да разберем главната си роля, а именно да създаваме стойностни проекти и да възпитаваме вкус към красивото. Все още има много добри примери в българската съвременна архитектура за умело боравене със стиловете, за професионален подход при проектирането и създаването на стойностни сгради, къщи и интериори.
И както чужди медии като BBC дефинират музиката „чалга“: “ Чалгата е смесица от турска, българска, арабска, гръцка и балканска музика с поп елементи, която обикновено оскъдно облечени жени пеят за пари, секс и гангстери“, така и аз бих описала архитектурната „чалга“ като смесица от древен, средновековен, ренесансов и бароков стил, щедро украсена с ориенталски елементи, създадена от хора, за които не е важно какви сгради ще оставят в наследство на поколенията и историята.
„Лекарят погребва своите грешки под земята, а архитектът – под стени от бръшлян“ е казал един от най-големите съвременни архитекти Франк Лойд Райт. Тъй като построеното от „чалга“ архитектурата ще остане десетки години след създаването си, не ни остава нищо друго, освен да го покрием с бръшлян, получавайки резултат три в едно, хем няма го виждаме, хем ще имаме повече градска зеленина и не на последно място – по-чист въздух.
Арх. Люба Добрева